Винаги са ми интересни историите от детството на хората, с които се срещам. 

Не заради измамното чувство на носталгия, което ни кара да си спомняме с умиление онези брутални случки, в които сме политали от дърво, изгаряли сме се, отнасяли сме шамар заради неспазване на вечерен час или се е налагало да вършим тежка работа от малки.

Припомнянето на детството ми помага да изживея миговете, в които човекът срещу мен сам е успявал да се издърпа от дъното, за да разбера по-ясно как сега е „хванал ей такава риба“.

Защото нито „знаковите“ книги, които си прочел, нито хората, от които си учил неотменни истини на всеки остър завой в живота, могат да оспорят факта, че си взел тези завои със собствени сили.

Докато слушах историята на Пламен Русев с колегите си една сутрин в дълъг разговор в Zoom, за пореден път се убедих колко са важни самостоятелността, своенравието и изграждането на антиконформизъм в първите седем и способността да ги съхраниш по-нататък.

Защото в свят, в който новите реалности се изблъскват една друга още по-бързо и едва свикнал с една, вече ти помахва с извинение за неудобството друга, помага не да следваш гладкия път, а умението и издръжливостта да прокараш нов.

Това е начинът да правиш по-добри неща.

Приятна работа.

Елица Николова