Придружавах баща си за контролен преглед след сериозно заболяване, което го беше оставило без мускули. Лекарят трябваше да реши дали да влезе в болница. Голям кошмар за баща ми – медицински работник, който не иска да бави връщането си на терена.

Слоумоушън качихме няколкото стъпала към входа на болницата – държеше се за парапета отляво и за мен отдясно. Стигайки още по-бавно до асансьора, си казах, че това е краят на състезанието по инат и че най-после ще приеме болнично лечение, което да го засили.

Докторът излезе от една стая точно когато застанахме пред заключените стъклени врати на отделението – и махна с ръка на някого да ни отворят. Звукът от отключването явно баща ми чу като стартов пистолет, защото премина през първи коридор на болничната писта все едно пресича линията на 100 м спринт. „Чакай малко, Юсейн Болте”, провикнах се, защото, за да докаже на лекаря колко добре се възстановява, баща ми ускорено набираше осемте крачки до кабинета (за които явно досега си беше пазил силите).

Стиснаха си ръцете с колегата да продължи строг режим вкъщи още седмица, ако иска да си стъпи на краката и на мястото. Като слизахме по стълбите обратно, се държеше само за парапета, а на моята подадена ръка каза: „Това е моя работа”.

Не е много лесно да имаш такъв баща. Но пък винаги виждаш какво наистина значи да обичаш това, което правиш. Този брой е за това – за оставането в играта, за да продължиш да я подобряваш.

Елица Николова