Натрупани страсти и внезапни метафори клокочат в гърлото на стихотворенията и избутват нагоре думите и образите. Усещането е, че поезията на Николае Опришан е толкова гъсто и динамично заредена с образи и състояния, че авторът – съзнателно или не, се опитва да ги изведе навън, а те в някаква по своему подредена безреда се трупат пред вратата, докато се разберат коя първа да изскочи навън. Така мащабното платно, което авторът тъче или по-скоро бродира като средновековен създател на гоблени, става още по-ярко, бодовете са плътно един до друг, като плътна езерна вода през пролетта, наподобяваща онези мистични води на вълшебните езера, които крият в диплите си неразгадаеми тайни.
В чупливите забранени светове на Николае Опришан енигмата е втора същност – но тя не е обичайната приказна загадка, а по-скоро е начин авторът да предложи на своя читател възможността сам да избере кое и как да го докосне най-силно и сам да си доизгради редицата от гледки и емоции във всяко от стихотворенията.
Впечатлява и това, че тъкмо в тази своя книга, с която за първи път излиза пред българските читатели (тя е третата, издадена от автора в Румъния), всички стихотворения всъщност съставят едно цяло – едно еклектично, разнопосочно, бодливо цяло, със стърчащи ъгли, ръбове и клони, за които мисълта на читателя се закача, за да надникне оттам в другите, скритите потайни кътчета на душата.