Произволен тип се запознава с някакъв чудак в трамвая. Помага му. Разочарова се от него. Попътно помага и на други. Тръгва си. Не звучи като сюжет, не звучи и като сюжет на книга. Проблемът за това не е в книгата, а в нас.

Дебютът „Таласъмите не спят зимен сън“ (Николай Гергов, „БГ книга“) хем се чете на един дъх, хем на всеки няколко изречения ти вади въздуха. Като шут в корема на пияница, който всяка вечер пребива жена си.

На пръв поглед пътешествието сред лицата и местата от периферията на София не носи някакъв огромен литературен потенциал. Светът на „Таласъмите“ се изминава от край до край пеша, а из него и почти няма да срещнем някакви изненадващо сложни персонажи. Езикът им не притежава почти никакви учтиви или книжовни форми, но пък е пълен с препратки към неща, които всеки жител на голям български град моментално ще познае.„Таласъмите не спят зимен сън“ е реална поне колкото всеки наш празен ден.

Парадоксално, но нереален сякаш е единствено героят разказвач. Не че има някакви суперсили. Просто му пука. От първата до последната страница.