Любимата ми приказка е на Джани Родари за плажа в Остия, на който със сигурност сте били, когато всички пътувахме и всички пътища водеха към Рим.

На този плаж дошъл един господин, който не си намерил място сред хилядите чадъри. Пипнал нещо по дръжката на своя и се издигнал три метра над брега. Разпънал си и шезлонг, отворил книга и заплавал във въздуха под сянката на чадъра си.

Не го забелязвали в началото – всички се мъчели да видят късче море между главите на онези пред тях. Суматоха настанала чак когато книгата му паднала и смутила една госпожа. Тя се размърдала, за да вдигне скандал, не видяла деца с топки наоколо и погледнала нагоре. Когато господинът я помолил да му подхвърли книгата, тя припаднала.

Притекли се всичките италиански роднини да я спасяват, а тя със сетни сили им посочила хвърчащия летовник. „Слизайте, забранено е“, викнали разярените роднини. „Нищо подобно, на плажа няма място и аз се настаних тук. И аз плащам данъци“, отговорил той. Един след друг всички римляни си направили труда да погледнат нагоре и да го посочат с пръст. Едно момче обаче му подхвърлило книгата и тълпата го оставила на мира.

Не се знае какво е станало с припадналата госпожа. Знае се, че само децата продължили да гледат нагоре, молейки господина да ги научи да стоят във въздуха. Той обаче продължавал да си чете, а когато наближил залезът, отлетял с едно леко подухване на вятъра.

Ако на този свят още няма летящо над брега дете, проблемът е не само в системата, която привлича внимание върху припадъка си при всеки порив за иновация. И бизнесът трябва да сподели формулите си за издигане със „следващите на плажа“. Иначе всички ненаправени досега неща ще си останат такива. 

Приятна работа.

Елица Николова