– Ама ти сериозно ли искаш?…
– Естествено! Но за да стане истински, само от теб зависи.
– От мен?!… Че ти шегуваш ли се?
– Не си и помислям…
– Че то, ако бе тъй, досега да беше моя. Какво ли не правих, за да те имам.
– Значи някъде си сбъркал.
– Но това е абсурд?!… Щом дори и да бях, ти ако наистина ми беше нави-
та, щеше да ми простиш и да стане играта. А то какво? – едно никакво!...
– Логически е така, но има и друго обяснение, което почти обезсмисля –
даденото.
…
– Ами тогава защо името ти е СВОБОДА?
– Ти как мислиш?
– Съвсем съм объркан.
– Защото, за да ме имаш и се радваш на воля, ти самият не бива да си
устрем и воля. Само така можеш да ме задоволиш и се почувствам обича-
на. Както са го правили всички, за да бъдат честити. Ясна ли съм?