В „Понякога ангели“ Емил Тонев разказва за своя живот и за живота на своите приятели по начин, в който има и от „По пътя“ на Джак Керуак, и от „Полет над кукувичето гнездо“ на Кен Киси. Но и по нещо от руснаците Юрий Казаков и Юрий Трифонов. А отделни страници направо се доближават до ненадминатия „Москва–Петушки“ на Венедикт Ерофеев – когато водките вървят една след друга, а очите се изцъклят, защото са видели любовта. Или смъртта.

Това е роман – холограма. По него могат да се възстановят последните трийсет български години.
Това е роман – литийно шествие. С иконата на младостта.
Всеки писател иска да напише своя голям роман. Някои успяват, други – не.

Емил Тонев стисна зъби, мълча десет години и успя. „Понякога ангели“ е големият роман на Емил Тонев.