Екатерина Йосифова:
„Тиха книга” е изключително важна за българската поезия. Изключително важна книга... и малко тъжна – като самия живот.

Людмила Миндова:
„Тиха книга”... Струва ми се, че е изключително трудна като опит за стоене на ръба, като осмисляне и изпитване на вътрешната мяра за света и думите, като отвъдност на самия себе си и точно оттам – като приютеност единствено в мястото на преминаването.
Отказ от драматизъм по отношение на драматичните преживявания.
Тишина там, където се очаква крясък...”

Дико Иванов:
„Мнозина превръщат смъртта в хоризонт – за да е далечна и вечно отдалечаваща се. Тази книга изисква да се вгледаш в смъртта без писък и хленч – не за да я заобичаш, а за да се вслушаш във всяка възможност за постигане на смисъл по неизбежния път към нея. И да се изправиш...”

Михаил Неделчев:
„В тази поезия винаги ми е правила впечатление мисълта за смъртта. Ние, българите, сме много посредствени – не мислим за смъртта, отхвърляме я и това се отразява и на нашата литература. Тази поезия, поезията на Валентин Дишев, не се бои от говоренето за смъртта. И то не само за смъртта, а за всичко това, което Хайдегер нарича битието-накъм-смъртта – т.е. всичките състояния, които са накъм смъртта – мълчанието, тишината, оттеглянето и т.н.
Другото, което не може да не ни направи впечатление, е магията на имената в тази поезия. – действително магически звучат тези множествени имена, тези множество имена, и това придава на поезията на Валентин Дишев една, бих казал, множествена персоналистичност. Разбира се може много да се тълкува какво означава тази множественост на имената и това магическо звучене на имената. Няма да правя сега това тълкувание, но си заслужава да се мисли именно за това настояване за поява на нови и нови имена, част от които ни препращат разбира се към литературни текстове, към някакви културно-исторически реалии и т.н., други са просто имена, появяващи се тук, но и те започват да звучат така магично, с някаква дълбинно-културна конотация, както са и останалите имена, които се появяват в тази поезия.
Мисля, че точно тези две тематични насоки, по-скоро не теми, а мотиви, заслужават да привличат нашето внимание, естествено – наред с редица други характеристики, които също можем да открием в тази поезия. Моите поздравления, Вальо. Благодаря.” (думите на Михаил Неделчев са негова импровизация, спонтанно произнесена по време на представянето на вторите издания на „Тиха книга”, „Ортелий” и „Маргьорит (и други регистри)”)

Марин Бодаков:
„Как тишината парадоксално описва и дори тълкува самата себе си? Как нейният аз съзерцава копнежа си по близост с другите? Как пестеливото стихотворение превъзмогва болезнеността си в досега с вечния шум? Как мълчанието превръща детайла в обобщение? Как черното мастило и бялата хартия градят олтар на самотата? Поезията може да отговори на повече въпроси, отколкото смъртта. "Лесно е/ да направиш прозорец,/ ако вече имаш небе." Всъщност, "Тиха книга" на Валентин Дишев има ниско, много ниско небе. И нейната минималистична иконография кърви от само себе си. Тишината - това е разцепление след разцепление на словото, докато търси небе. До пределната атомизация, след която не може да няма небе”. (във в-к „Култура”, бр 7, 21 февруари 2014 г.)
Ваня Стефанова:
„... Далеч по-сбит в тази книга е контекстът на културните препратки (вкл. в сравнение с „RES (или палеонтология на поетическото тяло)”, с „Ортелий“ или с „Маргьорит (и други регистри)”), но и този път нейната систематичност е не просто лична поетична равносметка. Подозирам, тук приключва в българската поетична традиция цяла фаза от тематизирането и на езика, и на езика на мълчанието (т.е. започва нова фаза, доколкото следва да има движение, и ако е жив езикът ни…), понеже – да, несъмнено: Смъртта е неподвижен език.
  Смирението в простотата като по-друго измерение на тихостта и в „Тиха(та) книга“ не е манифестирано. То е неизречимо „манифестно“ бидейки автентично. Правя варварски баналното (т.е. неприлично) уточнение по-горе, понеже, струва ми се – ако това остане неразбрано, биха останали непонятни и ентелехията в този много индивидуален поетичен стил, и неговото излъчване: видях ангел да плаче / със затворени очи // дори и за него / страшното беше / отвътре
  А и битието / има проста / оптика… И непосредственото звучене отново е „примамка“ за тъкмо интелектуалния опит – понеже въпросната, съвсем не-изиграна непосредственост, приспива инстинктивните „неохота за“ и „уплахи от“ апофтегматичност на въпросния опит. Така стават поне една идея по-възможни чуването, виждането, мисленето, чувстването, писането на стих… т.е. провижданията (или по-правилно „про-чувания“-та) на смисъла: светът е слух / живеенето – прочит.

  И разбира се:.. разказите / за високи сводове / винаги мълчат за тайната (…).”