Поетът Георги Константинов е емблематична фигура в онази емблематична и много плодотворна за българската поезия школа, чиито корени са в земното, обикновеното, пряко идващото от живота и в същото време, обобщението, квинтесенцията в тази поезия я извисяват високо в небесата на общочешкото, разбираемото, преживяното и преживяваното от по-голямата част човешки същества, обитаващи този свят. Никак не е случайно, че тъкмо тези качества отдавна са превърнали Георги Константинов в един от любимите поети на нашето време, независимо от политическата ситуация и страстите на деня.

Предложените от поета стихотворения в сборника с неговите последни творби, „Вечно подранил“ не изневеряват на авторското му кредо. Те са преживяване и съпреживяване както на случващото се с нас, така и на онова, което му поднася животът в годините на неговата зрялост. Болка физическа и болка духовна – от времето, от деформацията на вечните човешки ценности, от сблъсъците му с предателството, с продажността и нагождачеството, от тихата белота на болничната стая, с един единствен пейзаж – нейния таван. Но дори в тежки мигове, Георги Константинов винаги е търсил онези ценности, онази опора, които дават надеждата и смисъла на земното ни съществуване – приятелството, любовта, природата, светлината...

Поет на контрастите, той винаги се е опитвал да балансира между мрака и „слънчевия щрих“, в този ръкопис обаче, най ценното като че ли е това тръпнещо опипване в търсене на надеждата, в тези – бих казал – често пъти парадоксални, дори ексцентрични опити за бягство от отчаянието, от злото, в което винаги се е чувствал неуютно. Стихотворения като „Крилати отчаяния“, „Вълчи сън“, „Освен това“, „Съвременна пиеса“ , „Втората природа“, „Зелени щикове“, „Големият бял ден“, „Вечер в село Дрен“ и мн. др. не само потвърждават казаното дотук, но струва ми се, могат да бъдат поставени редом до най-доброто, написано от този автор.

Румен Шомов