Не исках да се връщам нито в социализма, нито в началото на демокрацията, но времето, изглежда, е такова нещо, че не позволява да захлопнеш врата след себе си. Историите стояха на прага, чакаха от години, ставаха по-плътни и тежки и затова, колкото и да ги отлагах, не-битието не успя да ги отнесе и разпилее. Случват се в определени отрязъци от времето с техните особености, а те все още са твърде наблизо, все още дишат във вратовете ни, толкова са великолепно абсурдни - как днешното момиче ще повярва, че заради връзка с човек от капитализма ще я заплашва изключване от университета и от комсомола, че заради това ще се вгорчи не само нейният живот нататък, но и животът на всичките й роднини; или как Пушкин сто и петдесет след гибелта си бе впрегнат в рекламната кампания на перестройката из Европа; или как новите руснаци в зората на демокрацията стъпиха на българска земя...Накратко. Главният персонаж в тази книга е времето - календарно, историческо, нощно. Вълчата Богородица зададе тоналността - онова състояние на душевен сумрак, което продължава да оплита душите ни, и какво ли би могло да ни помогне, освен известна ирония.