В малък провинциален вестник съобщават за смъртта на 51-годишна жена, която се самоубила, като взела свръхдоза приспивателни. Това е майката на писателя Петер Хандке.
На погребението й той изведнъж изпитва силна потребност да пише за нея, защото мисли, че знае много за майка си и за това как се е стигнало до смъртта й, и разказът му ще бъде много по-верен от информацията на някой случаен репортер, който вероятно без мъка ще свърже този случай с някоя религиозна, индивидуална психологическа или социологическа таблица за тълкуване на сънищата.
Макар да си мисли в началото, че писането ще превърне спомена му в изречения, които ще създават впечатление, че авторът им се е дистанцирал от случилото се, се оказва, че преживяването е съвсем различно. Споменът му причинява болка всеки ден, докато действа.