Настоящата монография е посветена на документите на официалната словесност, които се съхраняват в архивите на Съюза на българските композитори и на представителните музикално-културни институции от времето на социализма между 1944 - 1968/69. Замислена е като хроника на стенографните дискусии: при проследяването им се пораждат резонанси на изследователската реакция, поставя се и основата на изследователската рефлексия върху съпротивите на българската Нова музика към идеологическия диктат. Документално се възкресява появата на идеологемата за социалистическия реализъм в музиката, както и оспорващото я протестно слово, реконструират се механизмите на тоталитарната цензура в музиката; дефинират се проблемите при разгръщането на умерена легитимност и достигането на българската Нова музика до европейските сцени през 60-те.

Монографията на А. Петрова е исторически важна и провокативна, защото, парафразирайки Кант, смисълът на вглеждане в миналото е в това да се промени бъдещето. Без да интерпретирам работата като „форма на насилие в настоящето" (казано по Джон Торпи) спрямо читателя, аз я разглеждам като много важна в глобалната музикалноисторическа картина на Източна Европа и като ценна за нашата (а също и глобална) картина на реална и вътрешна творческа емиграция.

Милена Божикова