Авторът е опитал да запази автентичния добруджански говор от времената на неговите дядовци. Дали езикът е звучал точно така - в исвестен смисъл съм резервиран, защото по-скоро прилича на компилация между елементи от различни български диалекти. Станчов твърди, че го е познавал добре - остава просто да му вярваме. Но на този фон някак неестествено контрастира книжовният изказ на Йорго - който идва от Яврово, в Родопите, и това предполага също да говори на неговия си диалект. Както и говорът на Калина. Техните диалози - изпълнени със съвременни жаргонни изрази - изглеждат несполучливо вплетени в общата езикова среда. Любовната история между тях - макар и възможна - изглежда доста наивно случваща се. Добри Станчов (подобно на Боян Боев) попада в капана на търсенето на равновесие между един автентичен говор и опита му да го балансира със съвремения сленг. Шаблонни изрази, отмъкнати от днешния жаргон и вплетени в езиковата среда на "автентичната" реч, звучат тромаво и на места - нелепо. Авторът уж се опитва да избяга от "изкушението да изпълни редовете с поетични и мъдри сравнения" (по неговите думи), но всъщност на места прави точно това. Точно това преплитане - доста еклектично и механично - превръща изказа в една пълна бъркотия от езикови стилове, което с напредването на романа става все по-дразнещо. Иначе, сюжетът, драматичният финал, неочакваните обрати и трагичната развръзка - те са по-скоро интересни.

