Еманюел Муние (1905 – 1950) е една от ключовите фигури на френския персонализъм, разбиран не толкова като система и учение, колкото като интелектуална позиция, която поставя ударението върху значимостта на човешката личност, и основател на неговия теоретичен орган – списание „Еспри“. Съчинението му „Персонализмът“ е публикувано за пръв път през 1949 година в поредицата „Какво знам?“ на Прес юниверситер дьо Франс и претърпява множество преиздания. В него откриваме своеобразна синтеза на основните идеи на философа, определян като „Сократ на ХХ век“.
„Човекът може да живее така, както живее вещта. Но тъй като той не е вещ, подобен живот му се струва отстъпление: именно това е „развлечението“ на Паскал, „естетическият стадий“ на Киркегор, „неавтентичният живот“ на Хайдегер, „отчуждението“ на Маркс, „недобросъвестността“ на Сартр. Човекът на развлечението живее като прогонен от себе си, смесен с външната суета: този човек е пленник на своите желания, на своите функции, на своите навици, на своите връзки, на света, който го развлича. Става дума за непосредствен живот, без памет, без цел, без овладяност, което е самото определение за екстериорността, а в човешкия регистър – за вулгарността. Личностният живот започва със способността за прекъсване на контакта със средата, с това да овладееш себе си, да се вземеш в ръце, за да се съсредоточиш върху един център, да се събереш.“