Инок Ардън

Та тъй венчали се с камбанен звън, с камбанен звън щастливо се венчали. Но нямало камбанен звън в сърцето на Ани. Сякаш все край нея стъпки отеквали – незнайно откъде – и сякаш някой й нашепвал нещо неразбираемо. Самичка вкъщи не искала да я оставят, нито обичала самичка да излиза. Или седял цял ден в ждрелото с поглед в морето вперен – корабокрушенец, жадуващ за платно. Но ден след ден се нижели – и ни платно, ни дявол, а само този изгрев със стрели от пурпур между папрати и палми, и скални откоси – искрящ отблясък на изток по водите и отблясък по неговия остров, и отблясък пак по водите, но на запад вече; а най-накрая едрите звезди, закръглени на свода, океанът с бездънния си рев и пак стрелите на изгрева, но ни едно платно! Така един път през звъна в ушите, макар и отдалеч, той сякаш чул да бият енорийските камбани и без да разбере защо, изтръпнал, в миг скочил, а като видял отново великолепния омразен остров, ако не чувал Онзи, що навред присъства тъй, че ни една душа, която иска да говори с Него, самичка никога да не остави, от самота навярно би умрял.